136 години от освобождението на Свищов
Дванадесетият час
Преминаването на Дунав от руската армия от Зимнич към Свищов е поверено на 14-та пехотна дивизия под командването на ген. Михаил Иванович Драгомиров. Съобразно плана, решавайки да обезвреди турския дунавски флот от 20 кораба, 77 оръдия и 26 транспортни машини, генералът прегрупирал войските. За дебаркирането на отсрещния бряг било определено устието на малката рекичка Текир дере, където противникът разполагал с незначителни сили. В Свищов се намирали 800 души пехота с една батарея, а до близкото село Вардим – 5 табора пехота с четири оръдия и 3 300 души... Драгомиров разпределил силите и обявил, че първи ще преминат 53 Волински полк, следван от 54 пехотен Мински полк със стрелковата бригада на дивизията, заедно с артилерията и казашките поделения, а 35 пехотен Брянски полк бил оставен да прикрива мястото на преминаването с 49 футови оръдия. Понтоните са съсредоточени зад остров Бужуреску, а артилерията с казаците – на самото пристанище в Зимнич. Във форсирането взимат участие и много българи в ролята на ротни и взводни командири, като баща и син Попинови – в Подолския полк; пропоршчик П. Стоянов – във Волинския полк; щабскапитан Антон Кожухаров – българин, руски възпитаник, загинал на свищовския бряг на 27 юни. Имало и много доброволци – български лодкари, между които и свищовските революционери Христо Бръчков, който изпращал пощенски разузнавателни гълъби в помощ на руските войски. Преди форсирането на реката ген. Драгомиров произнася пламенна реч и заявява: „Братя, нас ни назначиха първи да извършим преминаването на Дунав. И помнете братя, че за нас нищо средно няма: или отвъд Дунава, или в Дунава... Отбой или отстъпление няма да се дава... Помнете, че докато делото не е довършено докрай, нищо не е направено. Ако срещнете неприятеля, ще го разбиете и ще се стремите да превземете Свищовските височини“. Около 15 часа следобяд на 27 юни 1877 г. заглъхнали и последните изстрели на бойното поле. Тръбите засвирили „Сбор“. Приближавайки към сборния пункт, генералът свалил шапката си и просълзен поздравил руските войски: „Благодаря! Чест и слава вам, братя! Чест и слава вам, деца на руската земя!“ В стройни редици като на парад победителите замарширували към Свищов, където били очаквани с трепет от жителите на града.
Преминаването на Дунав от руската армия влиза във военната история като класическа операция и огромно постижение на военното изкуство. Тогавашният европейски печат отбелязва, че форсирането е извършено „неочаквано бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство“. „Не само турците не очаквали Дунав да бъде преминат тук, но и въобще никой не очакваше това. Това бе изненада дори и за висшите лица в армията“ – пише в дневника си един от кореспондентите, отразявали тези събития.
За българския народ настъпил дванадесетият час за освобождението му от петвековното турско иго. На османския поробител бил нанесен тежък морален удар, докато вестта от случилото се развълнувала силно всяко градче, село и дом, до които достигнала. „Когато узнахме, че руснаците са преминали Дунав, не можехме да дойдем на себе си от обхваналата ни радост“, пише капитан Петко войвода, който по това време се намира в Родопите. Любопитен факт е, че в щурма на турските укрепления край Свищов участва и княз Николай Николаевич – младши, внук на руския император Николай І, който по чудо остава жив. Мундирът му е прострелян на четири места. За участието във форсирането на Дунав той е награден с орден „Св. Георги“, ІV степен.
Иван БУБАЛОВ
Преминаването на Дунав от руската армия от Зимнич към Свищов е поверено на 14-та пехотна дивизия под командването на ген. Михаил Иванович Драгомиров. Съобразно плана, решавайки да обезвреди турския дунавски флот от 20 кораба, 77 оръдия и 26 транспортни машини, генералът прегрупирал войските. За дебаркирането на отсрещния бряг било определено устието на малката рекичка Текир дере, където противникът разполагал с незначителни сили. В Свищов се намирали 800 души пехота с една батарея, а до близкото село Вардим – 5 табора пехота с четири оръдия и 3 300 души... Драгомиров разпределил силите и обявил, че първи ще преминат 53 Волински полк, следван от 54 пехотен Мински полк със стрелковата бригада на дивизията, заедно с артилерията и казашките поделения, а 35 пехотен Брянски полк бил оставен да прикрива мястото на преминаването с 49 футови оръдия. Понтоните са съсредоточени зад остров Бужуреску, а артилерията с казаците – на самото пристанище в Зимнич. Във форсирането взимат участие и много българи в ролята на ротни и взводни командири, като баща и син Попинови – в Подолския полк; пропоршчик П. Стоянов – във Волинския полк; щабскапитан Антон Кожухаров – българин, руски възпитаник, загинал на свищовския бряг на 27 юни. Имало и много доброволци – български лодкари, между които и свищовските революционери Христо Бръчков, който изпращал пощенски разузнавателни гълъби в помощ на руските войски. Преди форсирането на реката ген. Драгомиров произнася пламенна реч и заявява: „Братя, нас ни назначиха първи да извършим преминаването на Дунав. И помнете братя, че за нас нищо средно няма: или отвъд Дунава, или в Дунава... Отбой или отстъпление няма да се дава... Помнете, че докато делото не е довършено докрай, нищо не е направено. Ако срещнете неприятеля, ще го разбиете и ще се стремите да превземете Свищовските височини“. Около 15 часа следобяд на 27 юни 1877 г. заглъхнали и последните изстрели на бойното поле. Тръбите засвирили „Сбор“. Приближавайки към сборния пункт, генералът свалил шапката си и просълзен поздравил руските войски: „Благодаря! Чест и слава вам, братя! Чест и слава вам, деца на руската земя!“ В стройни редици като на парад победителите замарширували към Свищов, където били очаквани с трепет от жителите на града.
Преминаването на Дунав от руската армия влиза във военната история като класическа операция и огромно постижение на военното изкуство. Тогавашният европейски печат отбелязва, че форсирането е извършено „неочаквано бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство“. „Не само турците не очаквали Дунав да бъде преминат тук, но и въобще никой не очакваше това. Това бе изненада дори и за висшите лица в армията“ – пише в дневника си един от кореспондентите, отразявали тези събития.
За българския народ настъпил дванадесетият час за освобождението му от петвековното турско иго. На османския поробител бил нанесен тежък морален удар, докато вестта от случилото се развълнувала силно всяко градче, село и дом, до които достигнала. „Когато узнахме, че руснаците са преминали Дунав, не можехме да дойдем на себе си от обхваналата ни радост“, пише капитан Петко войвода, който по това време се намира в Родопите. Любопитен факт е, че в щурма на турските укрепления край Свищов участва и княз Николай Николаевич – младши, внук на руския император Николай І, който по чудо остава жив. Мундирът му е прострелян на четири места. За участието във форсирането на Дунав той е награден с орден „Св. Георги“, ІV степен.
Иван БУБАЛОВ