• вторник, 14 януари 2020
  • 76 преглеждания

Писателят Мариян Беленкий от Израел е 53-ият лауреат в Международния конкурс за къс хумористичен разказ на името на Алеко Константинов

На 13 януари на тържественото честване по повод 157 години от рождението на Алеко Константинов, в Свищов бе обявен лауреатът на тазгодишния конкурс за къс хумористичен разказ. Традиционният конкурс се организира ежегодно от община Свищов, редакцията на вестник „Стършел“ и Международната фондация „Алеко Константинов“, и се провежда в рамките на „Алековите празници“ в крайдунавския град. Тази година в състезанието взеха участие 49-ма автори от 15 държави, а петчленното жури, с председател писателят Деян Енев, отличи разказа „Писмо до Бог“ сред 85 други творби.  На пресконференция в Свищов, представители на журито, в лицето на Михаил Вешим, Румен Белчев и Пети Доневки споделиха, че авторът на разказа Мариян Беленкий е писател, журналист, сценарист и преводач, роден в Киев през 1950 година, и живеещ в Йерусалим от 1991 година.  Те разказаха още, че писателят участва за втори път в Международния конкурс, като тази година се представя с 2 свои творби. Основното, което впечатлява журито при избора на фаворит е професионално написаният текст и неочакваният край на разказа.
53-ият лауреат в Международния конкурс за къс хумористичен разказ на името на Алеко Константинов трябваше да получи своята награда по време на тържествената вечер, в салона на Първо българско народно читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови – 1856“, но здравословното му състояние не му позволи да присъства. Въпреки това, Мариян Беленкий  ще получи своята награда, която ще бъде придружена със запис от празничната вечер в Свищов и аплодисментите на свищовската публиката.
Разказът бе артистично представен от Веселина Спасова, член на УС на МФ „Алеко Константинов“ и актьор в Драматичния театър към Първо българско народно читалище.
 
 
 
МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС ЗА КЪС ХУМОРИСТИЧЕН РАЗКАЗ „АЛЕКО“
 
Мариян Беленкий – Израел
 
ПИСМО ДО БОГ
 
  • Ще си говорим откровено – каза докторът, - болестта ви е неизлечима и не ви остава много. Мога, разбира се, да ви пратя на химиотерапия, но от нея  ще повръщате, ще ви опадат косите и само ще си удължите страданията. Бих ви посъветвал – никаква химиотерапия. Ако бяхме още в Русия, разбира се, нямаше да ви го кажа това, но тук…
  • Ама наистина ли нищо не може да се направи? – Марков даже не позна гласа си.
  • Ще ви пратя при психолог. Можете да споделите проблемите си с него. А сега, извинете, чакат ме други пациенти.
На Марков му беше зле. За планирания поход към руския магазин за сельодка и сланина не му се мислеше. По улицата сновяха момичета с впити панталони и къси полички. Ноктите на крачката им бяха лакирани в различни цветове – на някои жълти, на други – зелени…
  • Значи, те ще щъкат насам-натам съвсем живи, а аз… Ама защо аз? Заради какво?
Той се опита да си представи – как ще изглежда това без мен? Момичетата пак ще се возят в автобусите, преметнали крак върху крак, в руския магазин пак ще продават петдесет вида салами и сельодка „матиас“, само него няма да го има…
И тогава Марков реши да напише писмо:
„Уважаеми Боже! Цял живот работих по смяна и половина, за да отгледам децата. Децата сега в Израел бачкат по две смени, за да си платят наема. Синът казва, че при тях в завода само руските опъват така, тия, от  Израел не били свикнали да работят по дванайсет  часа на ден. Децата вече не си спомнят за мен. Материално не могат да им помагам, съветите ми не слушат, не им трябвали. Какво съм видял в този живот? Върнеш се в къщи вечерта след работа, позяпаш телевизия, хапнеш и заспиш. И тъкмо уж вече може да поживея за собствено удоволствие, в руския магазин има вареники, и салами всякакви, само дето парите са кът. Аз в началото доста време се оглеждах – дали някой няма да ме хване за лакътя и да рече: „Вашият  пропуск, гражданино!“… Какво ми остава в живота!
Жената ме напусна отдавна, децата не се обаждат. Миналия път една лекторка много интересно говореше за разнообразното хранене, но откъде пари за него – не каза. Аз даже не говоря за хайвери, но повече от сто грама салам не мога да си позволя, с малко мариновани гъбки и отделно – кисело зеле. Опитах се сам да си го правя, по-евтино е, но не е така вкусно. Жените вече не ми обръщат внимание. А сега и това ми се струпа на главата… Ама на кого ще му стане по-хубаво от него, а?“
Марков пъхна в плика копие от личната карта, написа на плика „За Господ Бог“. Помисли малко и допълни на иврит: „Адонай елокейну адонай ехад“. Залепи марка и пусна писмото в кутията с надпис „Писма за Йерусалим“.
+++
Телефонът звънна нахално, на пожар.
  • Моля, не затваряйте – каза строг женски глас. – Вие ли сте писали до Господа? Говорете, свързвам ви.
  • Ало? – гласът в слушалката звучеше като камбана. Чуваше се някакво ехо, повтаряше всяка дума. – Тук, с другарите прочетохме вашето писмо. Но не можем да разберем какво точно искате.
  • Как какво? Да живея!
  • Защо?
  • В какъв смисъл – защо?
  • Ами, хората обикновено се обръщат към нас с конкретни искания – на един му трябват три месеца, за да си допише романа, на друг – половин година, за да довърши откритието си, трети моли само за седмица – за да прескочел до Баку и да набие най-добрия си приятел заради това, че го изпортил в КГБ. А на вас за какво ви е?
  • Ами, Господи, нали разбираш, излезе човек сутрин, още не е горещо, птичките пеят, момичета се разхождат по къси панталонки и тениски, в магазина сметаната е без опашка…
  • А, значи – просто тъй… Това доста народ го иска…- гласът в слушалката изчезна, явно отсреща размишляваха. – Е, добре. Имайте предвид – само като изключение. Тук с другарите, посъветвахме и решихме да ви отменим диагнозата.
  • Благодаря, другарю Бог! А… А аз какво трябва да направя? Ако разчитате на доброволни дарения, нали знаете, с тия социални помощи…
  • Знаем, знаем. Как да не знаем! Нищо не трябва да правите – живейте си.
  • Господи, ако наистина ще живея, няма ли как да стане така, че да живея хубаво? Може ли нещо в Осигурителния да се направи за пенсията? И за социалните… Че – влезеш в магазина, слюнките ти текат, а да купиш – няма с какво…
А, с тия там, в Осигурителния, не ми се разправя. Всичко хубаво, че ме чакат други клиенти. Ако има нещо – пак пишете, адреса го знаете. Само не препоръчано!
И връзката прекъсна.
Веднага след разговора Марков взе лъжичка от бюфета, отиде в руския магазин, купи си за двайсет и осем шекела бурканче червен хайвер и го излапа направо до касата. Така отпразнува деня на своето второ раждане.
+++
  • Това е изумително – докторът беше в шок – Неоперабилен тумор в последен стадии да изчезне! Какви лекарства вземахте? Билки някакви, предполагам…
  • Не, нищо, само малко бира понякога… Е, не всеки ден, разбира се, че с моята пенсия…
  • Това наистина е изумително! Ще опиша вашия случай в медицинското списание!
+++
А сега да оставим Марков и да се пренесем в едно друго семейство. Разговарят мъж и жена.
  • Ще си докараш някаква беля. Толкова трудно си намери работа в пощата! Кой ти дава това право да отваряш чуждите писма, да звъниш на непознати хора и да му се представяш ту за Снежанка, ту за президента на Израел?
  • Че кой ще разбере? Писмата не са препоръчани. Кой ще провери? А пък – може би с тия обаждания на някого живота да съм спасил!
  • И кой ще ти благодари за това? Поне един шекел някой да ти е дал? По-добре да беше приел допълнителната работа като нощен пазач. Малка заплата, но поне още петстотин щяха да влизат в къщи.
  • А кога ще спя?
  • Да спиш? А квартирата кой ще я плаща?
Жени…
Саша вече не я слушаше. Той разпечатваше следващото писмо. На плика със старателен детски почерк беше написано:
Israel, Jerosolimo, santa  Madonna.
Писмото идваше от Италия.
 
 
 
ПРЕСЦЕНТЪР – ОБЩИНА СВИЩОВ